Коледа! Любимият празник на всички - елха, подаръци, малки чупливи играчки, семейството околко масата... Направо да ти се стопи сърцето.
Завъртат се едни реклами по българските телевизии за най-различни благотворителни програми, като "Българската Коледа", например. Лошо няма, но защо се сещаме само по празниците? Използва се празничния дух за да направиш едно добро нещо и да се пречистиш от греховете си за цяла година - така чак до следващата Коледа или по-голям празник.
Не искам да звуча като някой алкохолизиран свещеник, защото по отношение на религията аз съм пълен циник. Уважавам изключително много хора, които имат силата да вярват, но също толкова изключително много ненавиждам хора, които само ходят по църквите, защото така трябва или защото другите го правели. Аз лично съм влизала точно три пъти в църква - първият път ме заведе баба ми, която за съжеление е от втория тип хора, и аз не издържах вътре дълго време, защото миризмата на тамян направо ме побърка. Тогава още не ходех на училище и имам смътни спомени за това как седя пред църквата и не искам да вляза повече и въпросната баба ми се кара. Вторият път вече бях по-голяма и съвсем ясно съзнавах, че не вярвам в Бог. Една моя приятелка влезе за да се помоли и аз влязох с нея за да видя какво представлява църквата от вътре, преудолявайки фобията си от воня на тамян. За мое щастие вътре въобще не миришеше, но пък тогава почувствах, че съм лицемер. Мисля че ако бях вярваща, щеше да ми е обидно някой, който не знае за какво става въпрос да влиза в църквата, в която ходя всеки ден или седмица, или когато се ходи на църква. От тогава за мен църквата е само произведение на изкуството - в редките случаи, в които влизам вътре (всъщност само един случай) е само за да разгледам. 
Това всъщност беше само отклонение. Исках да кажа само, че е глупаво да се сещаме за тези, които имат нужда само по празниците, а през останалото време да са като призраци - далече от реалността на всекедневието ни. 
Аз поне така съм възпитана - имам две по-големи сестри, т.е. семейството ми е голямо и съм свикнала винаги да мисля поне за още двама човека освен себе си. 
Помня един много весел Великден, когато майка ми беше в болница и там се запозна с едно момиченце, което беше от дома за сираци. Сега не мога да се сетя как се казваше, защото й викахме Котенцето, понеже ядеше колкото едно котенце (което в моето семейство изглежда много странно). Беше на 9-10 годинки и я бяхме взели у нас за празника за да не седи сама в болницата.  Искарахме си един ВЕЛИК Великден, въпреки че повече не видяхме Котенцето. 
Чудя се сега колко ли е порастнала и къде ли е...
Хубаво нещо са празниците, жалко само че се сещаме да бъдем добри само тогава...